вторник, 13 юни 2017 г.

Фалш и измама!




Изключително съм възмутен от "провеждането" на анонимната анкета "Онлайн автор на годината", за която вчера открих, че съм бил номиниран. Не мога да си обясня на кого му е дошло в акъла да си пиари сайта (или името?) с една такава очевидна лъжа. Ще ви докажа в няколко точки защо е хубаво да игнорирате тези "награди" и да не позволявате на някого да ви мами.

1. Името и домейнът на сайта

Много се извинявам, но не може сайт, който се казва http://bgsingers.tk/ да раздава литературни награди. Плюс това в страницата няма никаква информация кой организира тази награда, на какъв принцип се номинират автори и т.н. Описанието на анкетата да е "bgmusic" също е пълен абсурд. А накрая и турски домейн на сайт, правен с Ovo. Наистина въпросните награди кънтят от професионализъм, което личи от уменията на направилия сайта.

2. Резултатите и номинираните


Никой не може да ме убеди, че 55000 души са се вързали на това нещо. Всеки, който е работил поне малко със сайтове, знае как може да напише каквито желае цифри в анкетата. Фрапантното разпределение на гласовете показва този факт. Водещият тук Крисчо има 39 000 (!) гласа. Вторият, в случая аз - 9000, третият - 2900. Такава колосална разлика не може да бъде реален вот, особено като погледнем и, че номинираните автори са световно неизвестни и имат публикации само в сайтове като СтиховеБГ или някакви лични блогове.

Единствените, посочени с имена, са Надежда Борисова и Нина Захариева. Никоя сериозна литературна институция, връчваща награди, няма да сложи анкета с никнеймове на случайни регистрирани в творческите сайтове. Не се прави така!

Най-фрапантно, е че номинираната авторка Валчето има страница във Фейсбук с цели 5(!) лайка и профил, който е регистриран преди два дни. Докажете ми, че профилната е автентична, а не някое стоково изображение, и ви черпя една бира!


И това било номинация за "Онлайн автор на годината". Единствената публикация на въпросната авторка е в блога на Крисчо, който води и в анкетата. Освен това, след като авторка "на два дни" е номинирана, едва ли за 48 часа този сайт ще бъде посетен от 55 000 души.

3. Запитване

Предните две точки ме наведоха на мисълта, че въпросният Крисчо е създал анкетата, за да спечели от нея (дали да "трупа точки" от подобни награди или да изкара някой лев от кликове, не знам, негова работа). Номинираният автор отрече, като заяви, че му бил пратен e-mail с номинацията от адрес desi128@abv.bg. Аз не видях сркийншот от мейла, само копиран текст, за койго нямам сведения доколко е бил получен в пощата на въпросния.

Помолих Крисчо да не ме замесва в подобни пародии, и се надявам, че ако той е авторът на въпросното нещо, ще ме извади от "наградите", или поне ще направи дизайна на сайта по-професионален и номинациите - по-адекватни. 

4. Заключение

За себе си не вярвам, че мога да натрупам 9000 гласа в каквото и да е по простата причина, че не съм популярно лице, както и нито един от авторите в тази анкета не е такова. Призовавам ако случайно попаднете на тези "награди" да погледнете с насмешка на жалките опити за PR и да не позволите на някого да ви залъгва с измамни сайтове.

P.S.: Надявам се някой да се поинтересува от творчеството на тези автори и да изкаже мнение дали си е заслужавало да им се окаже такава "чест".



понеделник, 29 май 2017 г.

Ревю на сборника "Абсент"

"Абсент" е един изключително смел проект, идеята за който дойде преди почти година. Сборник, пресъздаващ атмосферата на литературно четене, в което сцената е свободна и дава възможност дори на най-плахия, събирал с години в ученическите си тетрадки творби автор да сподели мислите, емоциите си, възгледите си. И ако си кажете, че тук няма да има нищо подходящо за вас, не е така. Сред страниците на книгата има всякакви теми - любов, социални проблеми, вътрешни борби, хумор и множество послания.

Особено впечатление прави интересната опозиция между младост и опит. От една страна присъстват автори като Мария Балева и Рил Гергичанова, чиито произведения експлодират от искреност и неподправеност. От друга страна пишещи като Велина Минкова и Манол Глишев, са изградили своя творчески стил през годините и допълват концепцията за разнообразието на литературните четения, които се случват на различни места в София.

В моите очи изключително ценна част е социалната тема. От неволите в "Балкански романс" на Дилян Георгиев, през изгубването в ежедневието в "Спрете земята, искам да сляза" на Тони-Теодора Косева до човешките драми в "Наркоманът" на Илияна Делева и глобалните проблеми в "Downtime" на Кристиня Янкулова - всички тези истории са актуално отразяване на света, в който живеем. Ако успеем да вникнем в тях поне малко, сигурен съм, че все някога байганьовщината и българановщината биха могли да имат край.

Не трябва да подценяваме и страданието - ключова емоция на съвременния млад човек. Открива се и в "2-0-1" на СтрелецЪТ, и в "Бормашината" на Ася Радева, и в "Безпътен" на Бояна Несторова. Болката сякаш е едно начало на борбата със самия себе си и с пречките, които поставяме в ума си. И същевременно е послание към всички онези, които страдат от някаква любов или нещо друго, че не трябва да се предават, а да се борят и да продължат напред, колкото и трудно да бъде това. 

"Абсент" е една различна страна на българската литература - не нейната комерсиална част, изпълнена с Фейсбук статуси и карамелени любовни романчета, а онази, която остава встрани, но в която все още се срещат хора, пишещи това, което желаят да изразят в стиховете и разказите си, а не това, което бързо ще се продаде на масовия читател. Именно истинността на каузата е движеща сила за това да се получи една интересна колаборация, в която всеки да открие нещо наистина стойностно.

петък, 26 май 2017 г.

Хоуп


 Снегът безмилостно валеше над града. Вече десети ден смразяващ студ беше обзел цялата земя и я обкова с дълбоки слоеве лед. Малцината, които си бяха подали носовете навън, бързаха с бодра крачка да се приберат на топло при семействата си. Нямаше какво да дирят навън в това ужасно време.
 Аида също бързаше към къщи. 15-годишното момиче се усмихваше широко, защото най-накрая получи така желаната дървена ваканция, която щеше да я отдалечи от съучениците й. Девойката желаеше да си почине от училището и да се порадва на мигове, прекарани в забавление, а не в скучни уроци.
 Изведнъж момиченцето видя нещо странно в преспите. То се приближи до сгушилата се топчица и я погали. Две големи черни очи погледнаха изплашено момиченцето. Аида беше намерила треперещо малко кученце. Животинчето беше почти премръзнало, а на зъзнещата муцунка имаше драскотини. Прошарената му сивкава козина беше цялата покрита със снежинки. Нямаше нашийник на врата си. Вероятно е израснало на улицата и няма къде да се приюти.
- Горкото мъниче! Гладно ли си? – заговори Аида над уплашеното кученце, което с лапички се опитваше да излезе от преспата, в която беше заровено от снега.
 Ученичката взе палето и го приюти в предния джоб на якето си.
 Аида беше единствено дете, което живееше сама с баба си. Тя нямаше много приятели и винаги си беше мечтала да има с кого да споделя радост и тъга. Тя съжали беззащитното куче и реши да се грижи за него.
- Ще те нарека Хоуп. – рече тя. – Ти ми носиш надежда.
Момичето сипа на кученцето мляко в една метална купичка. Хоуп плахо пристъпи към млякото и след като се поколеба, излочи цялата купичка.
 Стопанката обикна истински домашния си любимец. Двамата по цял ден обикаляха града, а Хоуп си играеше с другите кучета. Плахото кутренце растеше с всеки изминал ден и в погледа му вече не се четеше уплаха от всичко наоколо. Хоуп знаеше, че има дом и стопанка, която го обича.
 Една вечер преди да заспи Хоуп дочу скимтене. Покатери се върху кревата на Аида и видя как момичето е закрило лицето си с ръце. Хоуп погали с носле ръката на девойката и когато тя понечи да го погали, я близна по лицето. Искаше да изтрие горчивите сълзи, за да не плаче тя никога повече.
- Само теб си имам. – прохленчваше тя и прегръщаше палето, което заспиваше при нея.
 Времето минаваше, Аида и Хоуп растяха. Скоро на гости у момичето започваха да идват други хора, които погалваха кученцето и му хвърляха от време на време по някой кокал. Аида обаче започваше да излиза все по-рано и да се прибира все по-късно. Девойката нямаше време да обърне и капчица внимание на Хоуп. Тя дори вече не го хранеше.
 Един ден Аида изведе Хоуп. Двамата стигнаха до една автобусна спирка. Аида завърза кучето за стълба до спирката.
- Много място вкъщи заемаш, помияр такъв! Не мога повече да те мисля! – рече троснато стопанката и пое в обратна посока.
 Нечуван лай се раздаде из спирката. Хората гледаха учудено и избягваха кучето, мислейки го за бясно. Хоуп не преставаше да се опитва да се освободи и ту надигаше глас, ту скимтеше безутешно. Нея я нямаше. Той беше напълно сам. Бездомен. Изоставен. Тя нямаше повече нужда от него. Но той имаше! Беше толкова безпомощен, завързан за този проклет стълб!
 Хоуп отдавна не беше пале. На няколко пъти се затичваше в опит да скъса каишката, но нищо не се получаваше. Накрая кучето прегриза оковата си и побягна към дома.
 Дни наред Хоуп се луташе и търсеше пътя към дома на Аида. Може би беше минал месец, откакто той се скиташе, докато незнайно как животното се озова на главната улица и оттам надуши познатата миризма на пътя, по който винаги се прибираха от разходка. Скоро кучето достигна до познатата врата и започна да дращи с нокти и да се опита с муцуна да пробие дупка, за да влезе.
 Беше привечер. Изведнъж вратата се отвори и Аида се показа, заедно с някакво момче. Младата дама дори не разпозна Хоуп и се опита да го отблъсне.
- Разкарай се, уличен звяр такъв! Не искам да хвана някоя болест от тебе! Скъпи, моля те, махни го! – запищя Аида, все едно някой я напада.
- Изчезвай, тъпо псе! – извика мъжът и понечи да го замери с обувка.
 Хоуп разбираш, че няма път назад. Добрата му душа не му даваше сили да се бунтува и да наранява хората. Кучето бавно се отдалечи и започна да търси подслон. А се задаваше зима...

***
 Един ден при поредната виелица малко момиче вървеше с баща си. Изведнъж тя видя свило се на топка същество в снега. Момиченцето зарови с малките си ръчички и видя замръзнала муцунка, по която имаше белези.
- Тате, тате. Да вземем бау-бау вкъщи.
- Миличка, нямаме място да го гледаме. А и то си има стопанин, виж му нашийника.
- Искам кучеее. Кученце, събуди сее. – разплака се детето и отчаяно се опитваше да събуди Хоуп, който беше склопил очи, премръзнал от зимните студове.